Владимир Димитров-Майстора – не само художник, но и Човек

Ако Елин Пелин е разказвачът на българското село, то можем да кажем, че Владимир Димитров е рисувачът на това село. Със своите пленителни картини успява да пресъздаде всичко онова, което се случва около него на фона на необятните полета, на златните ябълки, на гордите слънчогледи, на отрупаните гроздове…на фона на удивителната българска природа.

Автопортрет на Владимир Димитров - Майстора

Автопортрет на Владимир Димитров – Майстора

Владимир Димитров е роден в малко кюстендилско селце, наречено Фролош. Обстоятелствата обаче принуждават семейството да се премести в Кюстендил. Там то живее в краен недоимък. Слад като получава началното си образование, Владимир Димитров записва трикласно училище, но поради липсата на средства той учи до втори клас, след което започва работа като продавач на вестници. В продължение на няколко години работи различни неща, за да помага със средства на своите родители.

През 1899г. е назначен за писар в съда в Кюстендил. Там той има повече време да рисува. Скицира често хората около себе си, а това съвсем скоро е забелязано. И през 1903г. с помощта на адвокатите и съдиите прави първата си изложба. Средствата, които събира от нея, влага в по-нататъшното си oбучение. Много хора от града също даряват пари. Така той заминава за София и постъпва в Рисувалното училище.

По време на своето обучение той получава и прозвището си Майстора. След като завършва, е назначен като учител по краснопис в Свищов. Малко по-късно избухва Балканската война, а след това и Първата световна. Тогава той е военен художник и изобразява действителността около себе си. Той се опитва да улавя не тежките сцени, не онези натуралистични картини, които отразяват ужаса на хората в окопите, а личните моменти, в които войниците се отдават мълчаливо на своята печал, на скръбта и мъката по родния край и семейството. Именно от войните той създава редица свои картини, които добиват широка популярност.

По-късно Майстора прави своя самостоятелна изложба в Царския манеж. Тя предизвиква голям обществен интерес, а благодарение на средствата, които успява да събере, той заминава за Италия. Включва се в изложба на римските художници, където е забелязан от американеца Джон Крейн. Крейн се споразумява с Майстора да рисува 4 години за него, а в замяна на това американецът се задължава да му изплаща по 150 долара всеки месец.

Майстора се съгласява и заминава за Америка. Години по-късно той разказва за пътуването на Боянка Аракчиева – тогава едно малко момиче, което му позира:
„Още докато пътувах нататък, мен ме хвана болест, носталгия, че се отделям от България“. Това били първите му думи, когато малката Боянка го попитала къде са парите, които изкарал от американеца. Разказал й, че Крейн го държал затворен в една огромна къща и го карал да рисува. „А аз какво да рисувам – една гола стена?! Няма никаква природа“. Не било като в България. Раят на Земята за него била нашата малка, красива страна.

Казал й, че когато дошло време да се връща, имал „един куп с пари“. Преди да тръгне, помолил иконома да го заведе при бедните там, за да ги види как живеят. Когато отишъл при тях, станало му болно и тъжно. Казал на Бонка, че ние в България не сме бедни. Да, ходим със стари дрехи, но все имаме какво да хапнем, можем все боб да си насадим, чушки, имаме дворове, градини. Можем все нещо да си произведем. Но там не било така. Съжалил тези хорица Майстора и дарил всичките си пари за въглища, та поне за една зима да се стоплят. „В България какво щях да ги правя доларите?!“, попитал реторично той.

Когато Майстора се завръща в своя роден край, се настанява в малкото с.Шишковци. Там той прекарва 27 години от живота си. В селото той няма ателие, както всички други художници. Рисува на поляните. Рано сутрин, още в тъмнина става, облича се и излиза. Рисува по изгрев, за да може да картините да са обляни в светлина. Често бос – така го зарежда росата. Освен трудолюбивите селяни, обект на неговите живописни картини стават полята и природата въобще във всичките й багри и цветове. Когато малката Боянка го пита защо никога не слага подписа си под картините, той й отвръща, че талантът му е дар от Бога и не върви да слага името си под тях. Именно този период – на престоя в Шишковци – се оказва най-плодотворния в живота на Майстора. Тук той създава десетки картини, изобразяващи селската действителност.

Онези, които имат спомен за него, говорят само с добро. И не без основание. Друга жена, която в миналото му позирала, разказва как един ден децата тръгнали на училище. Но пътят бил целия в кал. Майстора носел галоши над обувките си. Разминал се с ромче, което вървяло босо в калта. Художникът дал единия чифт на детето. Когато го попитали защо го е направил, той отвърнал: „Па оти да не ги дадем, зер я че носим два чифта, а оно нема да има ни един?“.
Така са го запомнили хората в Шишковци – с добро. Всички са го уважавали. Не защото е бил художник. А защото е бил Човек.

Докато живее и твори в селото, той успява да направи няколко самостоятелни изложби. Награден е със званието „Народен художник“. Умира в София, но тленните му останки по-късно са пренесени в с.Шишковци.