История с магически гъби

mushrooms-topper-300x202Магическите гъби са силен халюциоген .Съществуват над 190 биологични вида халюциногенни гъби. Ефекта от тях се изразява с разговорната дума “трип” (на английски – пътуване, пътешествие) . Употребилият ги изпада в състояние, което продължава няколко часа и е съпроводено от изключително силни халюционации. В статията няма да намерите повече конкретна информация за гъбите, а просто напълно действителна история (трип) от първо лице. В някои случаи триповете са толкова интересни, че има филми създадени на базата на тях. И така ……

”     Бяха минали две седмици откакто Арул ми донесе гъбите, всички останали ги изядоха същият този ден.Спомням си как срещнах Мачек, седеше върху основата на едно отрязано дърво и гледаше в безкрая, каза че е на гъби. Аз обаче не бързах за никъде, бях чакал две години от предишният път, когато бях се психеделирал с magic mushrooms, можех да изчакам още седмица до следващия уикенд. Междувременно четях една книга на Тимоти Лийри(1), пътеводител за психеделичните изживявяния, подробно описание на всички възможни неща, които мога да ти се случат докато си в такъв трип.

Цялата книга уж е базирана на тибетската книга на мъртвите, the ego loss, изключването на его-то, което ти носят такива вещества било същото като временна смърт според Лийри и неговите колеги психолози. Докато четях книгата непрекъснато се сблъскхвах с много точни описания на някои състояния, до които достигнах по време на онзи трип преди две години- ( например промяната на усещането за света, осъзнаването на факта, че ние хората сме част ос света, вкойто живеем и че цялата ни цивилизация е просто един опит да се скрием от природните сили, сякаш страха на първобитния човек от тъмнината и дивите зверове все още ни тласка). В книгата обаче бяха описани събития и състояния, които бяха толкова далече от всичко което съм си помислял и представял, че в един момент започнах да се плаша. Стиховете-инструкции за това как да достигнеш състоянието на пълно не-съществуване или как да се пребориш с страховитите видения и състояния в по-късните етапи на трипа сериозно ме объркаха, четях книгата и се чувствах сякаш се подготвям за някакъв изпит по оцеляване на непозната планета. Разбира се, когато дойде планирания за трипа ден аз се чувствах под такова напрежение , че просто се отказах да продължа. Сякаш съм знаел колко по- един красив и необикновен ден, който се случи а една седмица по-късно…

Петък, 5ти март, прекрасен ден в северна Германия с ярко слънце и студен морски вятър. Моментът беше дошъл, прибрах се в стаята си , сложих бележка на вратата си да не ме безпокоят и изядох гъбите. В началото бях безкрайно изнервен, не знаех кога точно ще започне всичко, освен това стомахът ми изобщо не се чувстваше добре. Мислих си че ще трябва да мине поне един час, докато се абсорбира псилоцибина от гъбите… 30 минути по-късно с изненада забелязах, че нещо около мен се променя, не знаех точно какво, просто усещането ми за стаята се променяше. Затворих очи и видях калейдоскопи от цветове и форми, прожектиращи се върху клепачите ми. Осъзнах, че всичко започва по-рано от очакваното. В главата ми бушуваше буря от мисли, които не подлежат на записване и спомняне, всичко започна да се разслоява, представата за нещата около мен, за света ми, за мен самия сякаш бяха слой върху слой от мисли, които сега се разглобяваха една по една, виждах логическите връзки помежду им, всички мисли и нишки на ‘реалността’ които оплитат представата ми за света в една обща каша от човешки възприятия. Абстрактни идеи като това , че човешката логика се базира на това да сравняваш едно нещо с друго , бинарността на мисленето ни ( нощта е нощ, защото е различна от деня, когато е светло, а те всъщност са едно и също нещо, двете му страни), станаха толкова реални и ясни. Погледнах вратата и забелязах, че линиите в дървото се движеха като някаква река, беше много вълнуващо и истинско. После погледнах през прозореца и бях изумен от това, което се случваше навън. Беше някъде към 17:30 и слънцето тъкмо залязваше. Прозорецът ми гледа на изток, така че не виждах слънцето директно, а само отраженията му в прозорците на сградата срещу мен и безкрайното небе, което променяше цвета си. Оттук нататък всичко стана много интензивно и красиво, а времето сякаш въобще престана да съществува. Първо клоните на дърветата започнаха да се поклащат леко ( може би наистина се движеха, все пак имаше силен вятър навън). Изглеждаха като че бяха дълги нишки на водорасли на дъното на морето, които се поклащат в ритъма на някакво подводно течение, напред-назад. Измеренията на стаята ми се промениха неузнаваемо, всичко бе ту двуизмерно ( като на картина) ту отново триизмерно, плакатите и снимките по стената танцуваха някакъв танц в ритъм с дърветата навън, сякаш всички слушаха някаква музика, която само аз не чувах. Цветовете бяха ярки и пулсиращи, а ръцете ми сякаш се преплитааха когато ги движех пред очите си. Всичко стана безумно красиво, не можех да повярвам, че това което почти всеки ден гледам през същия този банален прозорец може да е толкова истинско и вълнуващо. В един момент забелязах,че на стената срещу леглото ми се прожектират сенките на някое дърво, което беше попаднало в отразената от някой прозорец на сградата отсреща светлина на залязващото слънце. Тънки нишки-сенки се преплитаха една в друга и се движeха от вятъра сред ярко-жълтата светлина на отразеното от прозореца залязващо слънце, седях и с огромна усмивка на лицето си гледах прожекцията на стената. Плакатът с Пинк Флойд от края на 60те години изглеждаше почти жив, Сид Барет се усмихваше в светлината на отразеното слънце, сякаш знаеше какво точно ми се случва в момента.

Малко по-късно погледнах отново навън и видях една изгряваща пълна луна на пурпурния фон на залеза . Беше пълнолуние и луната изгряваше точно преди залез слънце на фона на едни много червени облаци. Залязващото слънце се отразяваше в няколко прозореца на сградата отсреща и те сякаш горяха, изглеждаха като разтопен ярко-жълт метал, светлината им се провираше през преплетените клони на дърветата, които продължаваха да танцуват.

Бях си пуснал музика преди да “потегля”. Бийтълс бяха безкрайно подходящи за състоянието ми, думите им ми действаше успокояващо, познатите мелодии звучаха по нечуван досега начин ( нещо като да слушаш музика след като си пушил хубава трева, но го нямаше онова затъване в мисли за едно единствено нещо, което ми се случва с тревата, просто музиката беше естествен елемент от някакво общо състояние на света около мен). Други безкрайно красиви мелодии бяха and now we are free на Лиза Герард ( Dead can dance), Boards of Canada, Talvin Singh, Future sound of London – lifeforms ( за пореден път установих че този албум е направен за точно такива състояния). Тишината също звучеше безкрайно музикалнo. За съжаление не се получи синестезия – смесване на сетивните възприятия , често срещано състояние при което хора на ЛСД или гъби виждаш звуци и чуваш светлина. Но очите ми виждаха нещата наоколо по някакъв нов начин, сякаш имах кино камера, с която можех да фокусирам една част от зрителното си поле , после друга, да се приближавам и отдалечавам (зуум). Няколко пъти се опитвах да говоря , да изричам на глас думи, но гласът ми звучеше толкова странно, а самата идея за значението на думите ми беше така далечна, неестествена и ненужна, че не мисля че в този момент бях способен да изразя каквото и да е с думи.

През цялото време имах чувството, че не съм сам в стаята, усещах нечие присъствие и като че ли водех диалог с него…

Не бях сигурен дали това наистина се случва или беше халюцинация, всъщност през цялото време трябваше си напомям, че съм на гъби и че нещата около мен се случват така именно заради тях, колкото и да ми изглеждат естествени. Сигурно Хъксли(2) е прав, когато казва че психеделичните субстанции сякаш отварят някакви врати на възприятията ни, премахват филтри, които обикновенно пропускат само малка част от възприятията ни до висшите центрове на мозъка, до това его-съзнание, което си мислим че сме ( а всъщност ние сме всичко което се случва около нас, не просто гласчето в главата ни, което не млъква докато не заспим…). В книгата на Лийри се говори за първият етап на трипа в който изпадаш в състояние близко до смъртта, до нирваната, говори за някаква clear light, която те обгръща и те слива със всичко около теб… нямах представа къде да я търся тази светлина, всичко беше толкова ново и непознато, единственото което можех да направя като си спомних за тези описания в книгата беше да се смея. Може би има нещо истинско в тази книга, но за да усетя за какво става дума трябва да имам доста опит в такива трипове и други близки до тях състояния- медитацията. Далече съм оттам обаче, засега е по-приятно просто да се отпусна и да се нося по течението ( основно правило за хубав трип, turn off your mind, relax and flow downstream).

В един момент осъзнах че напълно съм изгубил представа за времето, кога е било началото на всичко ( сега знам че е продължило близо 2 часа). Не виждах какъвто и да е смисъл да знаем колко е часът, ненужно човешко изобретение. Исках просто да изляза навън и да почувствам нощта, да я видя в това си състояние. Разбира се излизането навън включваше правенето на неща, които в този момент ми се струваха безкрайно неестествени и далечни: обличане на яке, намиране на ключ, отключване на врата, ходене до тоалетна, обуване на обувки и тн. Сякаш бях забравил как да правя тези толкова ежедневни дейности, беше ми трудно да се насиля да се върна в реалността. Някак си успях, но се чуствах така, сякаш тръгвах на планински преход или на ски, подготвях се за оцеляване в зимни природни условия, дебело яке, шапка, ..запалка…джобно ножче ( тогава ми се струваше безкрайно логично и наложително да си взема швейцарското ножче).

Излязох от стаята си и искренно се надявах да не срещна никой, с който да ми се наложи да говоря, не мисля че щях да мога да кажа каквото и да е смислено точно тогава така или иначе. Сякаш ходех за първи път в живота си , не усещах тялото си и дрехите по него. Излязох навън и ярката светлина на звездите ме удари силно, беше безумно красиво, най-красивата нощ която ми се е случвала някога. Беше доста студено ( сигурно под нулата), но рецепторите ми за студ сякаш бяха изключили, или просто идеята за това да ми е студено бе престанала да значи нещо за мен. Пресякох футболното игрище до общежитието и излязох от кампуса на университета през врата ( която също не бях много сигурен как да отключа). Пресякох улицата и тръгнах към гората и реката. Тъмните клони на дърветата се преплитаха на фона на ярките звезди и пълната луна. Чувствах се спокоен и на мястото си. Обзе ме едно усещане, че съм някъде далеч на север, отвъд полярния кръг, в Лапландия, в тундрата, в Исландия.. северно студено спокойствие и красота, само дето нямаше aurora borealis. Реших, че просто трябва да се доверя на инстинктите си и да се оставя на тях да ме движат напред и да си проправят път през нощта, съзнанието ми и всяка мисъл за посока или за ходенето като начин за придвижване беше прекалено неадекватно да мисли за ходене и посока бяха блокирали. Стигнах до реката и легнах в сухата трева на брега, гледах звездите “мислейки” си за ‘нещо’… после се върнах обратно. “Пътуването” ми вървеше към своя край, а още не бях срещал хора. Отидох в киното (университетската кинозала може би?). и след като прожекцията свърши говорих с няколко души. Струваше ми се, че бях забравил как се говори, значението на думите ми се губеше, сякаш няколкосекундното състояние се бе превърнало в перманентно в онова състояние , което иначе обикновенно ми се случва за няколко секунди – продължавах да се чудя какво значи определена дума и колко е абсурдно че точно тази комбинация от звуци използваме за да означим определено състояние или предмет. Нужни ми бяха 30тина минути и една бира, за да започна да комуникирам нормално, сигурно съм гледал с широко отворени очи, защото хората ме гледаха любопитно. бях неспособен да обясня на хората които не са трипвали в какво състояние се намирам, колко е истинско и важно да го направиш.  “

7.03.2004

от Димитър Беров