Елин Пелин – майсторът на иронията

 

Елин Пелин  Елин Пелин като майстор на иронията и шопския присмех пародира увлеченията по селската идилия и опоетизираната патриархалност, противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот.  „Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя… Дяволът е отворил в душата на хората бакалница.” – с тъга и разочарование е изпълнена равносметката на дядо Йордан от повестта „Гераците” пред моралната разруха в българското село.

Всъщност  повестта “Гераците” влиза в двубой с Йовковата драма “Боряна“. Тази литературна „схватка“ захранва дебатите в писателското кафене през 30-те години на двадесети век. Дни след представлението във в. “Литературен глас“ е публикувана статия на Димитър Митов, който обвинява Йовков, че е откраднал сюжета на драматургичното си произведение от повестта “Гераците“ на Елин Пелин. В тогавашна София не е тайна за никого, че Митов е много близък с Елин Пелин и всички предусещат зрелищния скандал между двамата големи писатели. Когато Йовковата “Боряна” излиза на литературната сцена, Елин Пелин лично отправя упреци към колегата си, че черпи за пиесата си от сюжета на повестта „Гераците“. На самия Йовков се налага от страниците на литературните списания да обяснява, че “нито за миг мисълта ми не се е спирала върху повестта на г-н Елин Пелин”. “Преди време същият г-н Елин Пелин беше казал, че ако някога в България се роди гений, той ще бъде геният на завистта. Изглежда, че преди да бъдат казани тия думи, тоя гений не само че е бил роден, но е бил и вече доста остарял”, пише язвително той на страниците на “Зора”.

Дебатите не спират, но далеч несамо около драматичния сблъсък – в ресторант „Славянска беседа” българските творци не са си говорели само за изкуство и наука!  Около тях непрекъснато пърхат изкусителни красавици, а най-харесваният по всеобщо мнение е Елин Пелин.
Веднъж на една маса в „Славянска беседа” седят той, професорът по антична литература Александър Балабанов, художникът Александър Божинов и скулпторът Андрей Николов. „Интересно – подхваща разговора Балабанов – как може да се каже най-точно: „Налей ми една сода!” – „Налей не е точно” – казва Божинов. „Сипи ми сода също не отива” – допълва на свой ред Николов. „Колко сте чудни! – обажда се Елин Пелин. – Казва се: „Шурни ми една сода!”

Встрани от злобата на деня, без шопски присмех прозата и поезията на Елин Пелин за деца се чете с удоволствие от малки и големи.  „Дядовата ръкавичка“ е приказката в стихове за вълшебната ръкавичка и горските герои любимци на децата, написана в онези удивителни рими и с онзи неподправен шопски език:

Тръгнал дядо за Златица,

изгубил си ръкавица.

Там играла на поляна

Малка мишчица Гризана,

ръкавичката видяла

и на топличко се свряла.

 

Ей го мокър и подплашен

тича Зайо от горица.

Спира го на пътя прашен

дядовата ръкавица.

– Кой на топло там се гуши? –

пита Зайо дългоуши…

– Аз съм мъничка Гризана.

Кой си ти, та страх ме хвана?

– аз съм Зайо Средногорски,

крия се от думи хорски –

каза Зайо боязливо

и попита предпазливо:

– В тая топла ръкавица

мир дали ще да намери

мойта, плахата душица?

– Влез, самичка ми е скучно! –

рече Гризла благозвучно.

Подир малко иде Лиса…

Но! Смехът и иронията съпътстват Елин Пелин и в истинския живот: среща го един бърборко на улицата и между двамата се завързва следният разговор: „Здравей, Пелинко! Похвали се нещо!” – „Не мога, не съм самохвалко.” – „Тогава оплачи се!” – „И да се оплача, не можеш ми помогна.” – „В такъв случай кажи нещо весело!” – „Нямам пари.” – „Та това весело ли е?” – „За тебе може да не е весело, но за мене е весело.” – „Как така?” – „Защото, като ти поискам сега заем, ще побързаш да кажеш, че нямаш и ще съжалиш, че си ме заприказвал. А това не е ли весело?” – „Прав си. Довиждане!” – казва набързо бърборкото и си тръгва. Елин Пелин дълго се смее след него. Този човек повече не го спира на улицата.

Друг случай разказва как една сутрин се почукало леко на вратата на работния кабинет на Елин Пелин в Народната библиотека. Влязла млада, елегантно облечена дама, която учтиво го поздравила.
–  Търся Елин Пелин – казала тя.
–  Елин Пелин съм аз – отговорил любезно писателят.
–  Вие ли? – с учудване го запитала тя.
–  Да, аз – усмихнато потвърдил той.
–  Чудно!
–  Какво чудно има в това?
–  Че искате да минете за Елин Пелин.

–  Значи не вярвате, че съм аз?
–  Разбира се, че не вярвам!
–  Мислете, каквото искате.
–  Вие – продължила тя, – посещавали ли сте Америка?
–  Не, никога – отговорил той.
–  Тогава не сте Елин Пелин, който е личен приятел на великите руски писатели Максим Горки и Лев Николаевич Толстой и е бил няколко пъти в Америка. Той обеща да направи необходимото да замина и аз за Новия свят.
–  Познавате ли добре този Елин Пелин?
–  Да. Една вечер се запознах с него на ул.„Сердика” до столичната баня. Беше млад, красив, темпераментен.
–  Тоя Елин Пелин, когото търсите, не съм аз – й казал с ирония писателят.

–  Наистина, не сте вие.
И тя запитала писателя наивно:
–  Друг Елин Пелин нали няма!?
–  Не зная – й отговорил той.

Елегантната дама напуснала кабинета му разочарована.

Така сериозност и смях се преплитат в Елин-Пелиновия фикционален и реален свят, подобно на темите за доброто и злото, разгърнати в творчеството му в екзистенциален план.